[MyFic] Скалите

Пролог

Беше слънчев ден, идеален за разходки сред природата и добри преживявания. Следователно, всички бяха в добро настроение. Смееха се, видимо щастливи. Една малка групичка – три момичета – реши да отиде на разходка. Не каква да е разходка – скалистата област над града. Наистина, много нещастни случеи се бяха случили именно там. Ранени, мъртви, осакатени – всички, които отиваха там свършваха в болница или морга. Никой не се бе върнал жив и здрав. Жителите на града не знаеха защо се получава така. Оцелелите бяха загубили здравия си разсъдък и не можеха да обяснят.

Трите момичета още от много време се бяха заканили да разрешат мистерията около скалите, да докажат на града, че са способни. Страхът, очевидно, не съществуваше за тях. Роднините и приятелите се мъчиха да ги разубедят, но опитите бяха неуспешни.

Денят най-после дойде. Времето беше подходящо, а нашите три момичета бяха в много добро настроение. Взеха необходимите неща за нощувка в дивата природа и отидоха на уговореното място. Тръгнаха по известната на всички пътека, без дори да очакват какво може да им се случи. Не очакваха, а и не искаха да очакват.

Не знаеха, че те ги виждат. Те винаги виждаха всичко, винаги знаеха всичко. Знаеха го и този път.





Трите момичета бавно вървяха по пътеката, говорейки високо. На пръв поглед им беше забавно, но, всъщност, не беше така. Подсъзнателно знаеха, че нещо лошо ще се случи. Подухваше лек ветрец, който развяваше косите им. Клоните на дърветата леко се полюшваха. Птичи песни не се чуваха. Честно казано, само гласовете и съпките на момичетата отекваха в тишината.

Първоначално и трите бяха спокойни. Говореха за най-различни неща. Примерно, за мода и момчета. След това преминаха на филми на ужасите. Следващата тема бяха книгите, в които героите не доживяват края. По-точно – биват убити брутално. Може би, този тип литература перфектно пасваше на техния случей. А, може би, не. Нищо не се знаеше. Нищо, поне за сега.

Кристин, най-голямото на възраст момиче в групата, вървеше в средата. На пръв поглед, тя бе най-спокойна, но това не беше така. Стомахът и беше свит на топка, а цялото и тяло – изтръпнало. Изглеждаше напълно нормално, но, всъщност, бавно започваше да става неспокойна. След това, неспокойствието премина към страх. Страх, който те кара да мислиш за възможно най-лошото. Страх, който кара тялото ти да изтръпне.

От лявата ‘и страна беше Кейт. Нейното състояние, може би, беше най-доброто за момента. Тя бе леко неспокойна, но само това. Чувстваше, че нещо ще стане, но още не осъзнаваше какво. А и нямаше особено значение за нея – щеше да преодолее всичко, поне така си мислеше.

Третото момиче се казваше Джесика. Тя, най-спокойната от всички, вървеше и размишляваше. Според нея, възможностите да се завърнат живи и със здрав разум, бяха нулеви. Имаше и един процент верочтност само една от тях да оживее. Е, естествено, без някой крайник, но все пак жива. Но този процент, сякаш, беше нищо в сравнение с стопроцентовата възможност никоя да не се завърне. Това не я плашеше.

„Сами тръгнахме по този път, никой не ни накара. Следователно, сами сме си виновни.”
Така разсъждаваше тя.

„За Бога! Какво направих?! Не трябваше, не, не трябваше! Искам да се върна!!” – вътрешно крещеше Кристин. Наистина искаше да се върне. Но не трябваше. Не трябваше да се откаже сега. Не го и направи.

Мислите на Кейт бяха в съвсем друга насока. Какво ще хапне след като се прибере, например.



-Хм... – измънка под носа си Кристин, нарушавайки тишината. Другите две впериха въпросителни погледи в нея и от това ‘и стана неудобно.
- Казвай каквото ще казваш. – промълви Джесика и погледна небето.
- Утре сме на училище, нали? – каза Кристин, прокарвайки пръсти през дългата си кестенява коса.
- Да. – отвърнаха спътничките ‘и в един глас.
- Как ще си извиним отсъствията тогава?
- Били сме болни и толкова. – предложи Кейт. – Крис, какво каза на вашите?
- Че ще остана няколко дена у Джесика. Родителите и били на бизнес пътуване и... – едвам каза Кристин.
- Много добре знаеш че не е така. – вятърът леко разроши русолявата коса на Кейт, а тя стрелна със поглед приятелката си.
- Не успях да измисля нищо друго, съжалявам...- Кристин виновно сведе глава и погледна прашния път.

Мина известно време. Нищо не се случваше.

Джесика погледна телефона си.
- Шест и половина е. Скоро ще се стъмни и трябва да останем някъде.
Приятелките ‘и кимнаха леко с глава.
- Крис, ти носеше палатката, нали?
Въпросната я погледна и тихо каза:
- Също и свещите. Резервните ни дрехи, мисля, че са във Кейт.
Кейт кимна с глава.
- ... А в мен са провизиите... – бавно и, сякаш, замислено каза Джесика. – Къде ще разпънем палатката?
- Ето там! Видях поляна! – отвърна и Кристин и посочи нагоре. На първия „етажва” от скалите се виждаше огряна от слънцето полянка. Идеалното място за нощуване.
Другите две момичета се съгласиха. Решиха да останат там.

След двадесетина минути стигнаха поляната. Слънцето се скриваше, следвано от залеза. Групата започна разпъването на палатката. След малко беше готова. Постлаха спалните си чували и оставиха раниците до тях. Джесика извади три сандвича и подаде по един на спътничките си. Трите седнаха на поляната и се загледаха в небето.

- Хей, как мислите, че ще свърши това? – попита Кейт.
- Добре, надявам се. – отговори на въпроса ‘и Кристин. Джесика само кимна с глава, продължавайки да гледа небето.

Стъмни се. Момичетата се почувстваха уморени и се прибраха в палатката. Съвсем скоро заспаха, без дори да разберат за тъмната фигура, приближаваща се към тях.

Глава втора:
Скалистата пътека

- Мммм... – сънено измънка Кристин и разтри очите си с ръце.
- Будна ли си вече...? – попита я Джесика, която беше от лявата и страна. – Часът е единадесет и пет, ако ще питаш. Хей, Кейт, ставай.
Кейт не отговори.
- Кейт?
Не се чу нищо. Тогава Кристин се обърна рязко и видя, че другото място до нея е празно.
- Кейт!!
Кристин извика и набързо се измуши от палатката. Все още носеше потника и късите гащи, които и служеха за спални дрехи. За щастие, откри приятелката си навън.

Кейт беше седнала в средата на поляната и ядеше сандвич. Русолявата и коса бе хваната на две опашки, беше със черен анцуг и бял потник. Момичето замислено гледаше небето.
- Най-после станахте, а? Будна съм още от девет, не исках да ви будя, затова и излязох... – Кейт се усмихна и отхапа голяма хапка от сандвича си.
След няколко минути и трите бяха готови. Кристин беше облечена с оранжев потник и черни къси гащи. Косата и бе хваната на конска опашка. Джесика носеше обичайните си дрехи – тениска и широк изсулен черен панталон. Тъмно кестенявата ‘и коса стигаше малко над раменете и не можеше да бъде вързана. Нахраниха се и тръгнаха.

След около час времето стана сравнително хладно и задуха вятър. Промяната се стори твърде странна на момичетата, но не казаха нищо. Просто извадиха от багажа 2 суитчера и ги облякоха. Кейт вече носеше горното на анцуга си.

Вървяха по тясна пътека из скалите, вятърът стана още по-силен. Тишината беше смразяваща, и трите бяха настръхнали. Дали заради времето или нещо друго, не се знаеше. Не говореха и се ослушваха. Чуваха само звуците от стъпките им. Нищо друго.

Минаха няколко часа, те все още вървяха по тази пътека. Все още нищо не се чуваше. Нищо ново не се виждаше. И трите момичета огладняха, но не искаха да спират. Искаха час по-скоро да излезнат на някоя поляна, например. Там щяха да разпънат палатката и да останат до сутринта. Но дали наистина щяха да стигнат?

И трите момичета не чуваха тихите стъпки зад себе си. Не усещаха чуждото присъствие. То ги следеше още от поляната. То ги намери още когато тръгнаха по пътеката към скалите.

Те знаеха че момичетата са навлезли в тяхната територия, но дали момичетата го осъзнаваха на чия територия са?

Грозноватата мутра на съществото се показа иззад една скала. Кожата му беше сивкава и набръчкана, ребрата изпъкваха. Някога то бе човек. Нормален човек. Но това време отмина. Преди то имаше име, но сега нямаше. Отдавна беше забравено. Но дали това клето изчадие бе забравило за света около него? Не, разбира се.